Вървя и дишам, а градът е тих.
Снегът рисува ми сърца. Нетрайни
и знае сякаш всичките ми тайни,
луната – тя чете му всеки стих.
И всеки дъх, като милувка плах,
по вятъра пътува надалече
и топла става ледената вечер.
Звездичките заливат се от смях.
Заспа луната... И в среднощен час
светът за мене се облече в бяло,
а аз съм ласка и душá без тяло.
Града приспивам с приказка за нас... ...