Приказка за стъклените вени
В ресторанта тъжен пристъпвам сама.
Със устни и китки, посинели от злоба,
из вените си от стъкло видях смъртта
да разпръска в мене отрова.
Във мрака сенките допиват със тъга
препълнените чаши с отрова...
От ъгъла пианото простена уморено
и пламъци умират насълзени.
- Налейте ми чай с аромат на вълна
от кадифе и сатен, вместо мъка!
- Не предлагаме обич, ти май не разбра?
Само отровна тъга и разлъка.
В ресторанта със призраци пристъпвам сама
и сенките бледи разтварям едва...
Моите стъклени вени пулсират отново
без страха, с усещане някакво ново.
И избягах, затичах се, навън към студа.
Без да виждам хоризонти-слънца.
И направих ти чай от сърца наранени.
С топлия вкус на моите стъклени вени.
© Владислава All rights reserved.
