Приказки
Дори и в приказки не вярвам вече!
Не чакам таз земя да се разтвори,
да се покаже заек по елече
и с глас човешки да ми заговори.
Или юнак със мускули чутовни –
наравно с мен, срещу живота да застане.
Да пеем вечни песни, революционни,
умирайки, с кръвта си да ме брани.
И друго знам – от пещерите тайни,
препълнени със всякакво имане –
не се измъкват чест, любов и знания...
По-скоро те от тебе ще откраднат!
Ако ли, разни там, крале и господари,
повикат ме – да пазя царствата им от крадци
и гръмко, във отплата обещават –
земи и вино, щерки и дворци.
Веднага, на секундата ще им откажа,
че втръснало ми е от ласкави лъжи,
от ялови нивя, картонени палати.
От пиенето пък – глава боли!
А тези, досегашните принцеси,
които идеха – натруфени и слаби,
след мойте истински целувки
превърнаха се в тлъсти, грозни жаби.
© Теодор Иванов All rights reserved.
