Природа
Природата заспива бавно,
не, може би умира този път,
защото, някак си душата й пулсира,
ранена е от скръб и мъст.
Дърветата самотни са във здрача,
не си говорят вече помежду си.
Очакват някой, някъде да плаче,
да скрива рани, да отронва думи.
Цветята някак странно са замрели,
ослушват се за вятъра потаен
и отдалече чакат птичи трели,
но още твърде рано е - това е.
И птиците самотни са в простора
и някой тях ги изостави.
И вече не летят в една посока,
а чакат края, някъде в безкрая.
Дъждът е натежал и търси пристън
и сигурно от болка е отчаян,
и чака повода да се изсипе.
Душата да очисти и да приласкае.
© Силвия All rights reserved.
