Пристан
ах, ти, Нарцисе...
Не съм, за Бога, самовлюбен Нарцис -
зад мен не са търчали мериади.
На любовта загадъчните знаци
разчетох, пих горчивите наслади.
Жена добра в най-дългата неделя
уши ми за последно риза звездна,
а аз вися - един проклет безделник -
на спомена над призрачната бездна.
Завръщам се тъй честичко назад... и
сглобявам срещи, имена, все още.
А тя с крило ранено кротко глади
посърналото ми чело среднощем...
И бавно ме превръща в трепет, в пристан,
на утрото под слънчевото цвете,
че в този миг, нетраен и единствен,
живея кратко, ала дълго светя...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
