Присъда
Нощ се спуска като ято врани
и земята се разтваря в тях,
проговарят старите балкани
и ни съдят за забравен грях.
Съдят ни за неорани ниви,
съдят ни за недожънат клас,
за това, че майка ни загива,
майката-земя на всички нас.
И историята гледа ни безгласно,
и гори във мен една мечта,
тежко е, но е напълно ясно
кой е отговорен за това.
Ах, гори в студа изпепелени
с тежки стволи - молещи ръце,
виещи се към небе студено,
сякаш нас ни призовават те.
Но до край не ни съдете още,
аз не съм стоварил своя глас,
в мене се разгаря пламък мощен,
който ще стопи леда край вас.
И ще дойдат озарени хора,
силни като вас, вековни стволи,
със мечти, изгарящи простора,
ще наложат честната ни воля.
© Авитохол All rights reserved.
