Mar 14, 2008, 6:33 PM

Присъда 

  Poetry » Other
903 0 7

Нощ се спуска като ято врани
и земята се разтваря в тях,
проговарят старите балкани
и ни съдят за забравен грях.

Съдят ни за неорани ниви,
съдят ни за недожънат клас,
за това, че майка ни загива,
майката-земя на всички нас.

И историята гледа ни безгласно,
и гори във мен една мечта,
тежко е, но е напълно ясно
кой е отговорен за това.

Ах, гори в студа изпепелени
с тежки стволи - молещи ръце,
виещи се към небе студено,
сякаш нас ни призовават те.

Но до край не ни съдете още,
аз не съм стоварил своя глас,
в мене се разгаря пламък мощен,
който ще стопи леда край вас.

И ще дойдат озарени хора,
силни като вас, вековни стволи,
със мечти, изгарящи простора,
ще наложат честната ни воля.

© Авитохол All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Огромно удоволствие беше за мен да се докосна до този великолепен стих!Поздрав!
  • Браво за идеята и изпълнението!
  • Благодаря на всички, който са прочели и коментирали стиха, човек пише за да изрази нещто, което не би могъл да изрази по друг начин, за да общува по-истински с хората. Така си мисля. Отново благодаря на всички.
  • Да,много е хубаво,много въздействащо!

    Съдят ни за неорани ниви,
    съдят ни за недожънат клас,
    за това, че майка ни загива,
    майката-земя на всички нас.
  • Великолепен стих! Грабна ме...
    Браво! с обич, Димитър.
  • Шестица, огромна шестица и аплодисменти на автора!
  • Ти имаш невероятен талант.
Random works
: ??:??