Приятно ми е...
Обичам да се крия във сърцата...
Да слушам тихо как туптят...
Да виждам болката, която те претакат,
преди да стане тихо и заспят...
Обичам да отпивам от кръвта им...
Аорта, клапа, глътка, оборот...
Обичам пръст да плъзвам по ръба им...
На чашите, изпълнени с живот...
Обичам друг път тайно да излизам...
Да се разхождам в нечий луд кошмар...
И щом човекът пак живота заобича,
го будя със спасителен шамар.
Аз знам защо те също тъй обичат
да ме събуждат, щом се уморя,
и спя дълбоко, здраво стиснал
тъй нужната им доза във ръка...
„Ела! Къде си? Имам нужда! Без теб ми е...
Не мога да се изразя... Ела и тихо дишай във врата ми!
Гали тила ми с ледена ръка!”
Добре... ще дойда! Отвори ми!
И приготви ми нещо да чета!
От тази моя тъй любима книга –
„Фантазии иззад тъмната врата”
Ще се изтръгна пак от своята утроба,
за да запълня твойта скучна самота.
И всички други чувства ще отроня.
Пред мене те са тръпнещи листа.
Ще се разлея мигновенно във кръвта ти,
във вените ти дива буря ще родя.
Очи студени ще забия във тила ти
по тънка нишка на стоманена игла.
По кожатата ти студ ще сипя.
На преспи тръпки ще се трупат на мига.
И ти във тях ще хвърляш болка.
Щом се изпразниш, времето ще спра...
Ще виждаш всичко ти през моя поглед.
Ще дишам аз през твойте дробове.
Ще сме едно, макар сега да мислиш,
че можем да сме само врагове...
Прости, забравих твойто име.
Днес не при тебе само бях.
Добре, аз пръв ръка подавам.
Здравей! Приятно ми е,
Страх!
© Георги Димов All rights reserved.
