Призрак в огледало
Не помня
как съм стигнала дотук.
Пред мене барман,
чаша със „Мартини”.
И огледало,
в което призрак
без душа се моли.
Молитва като песен,
тъжна и протяжна.
А в ръцете свещ -
изгаряща по малко,
като восъчно проклятие
в очите на разпятие.
От тежки думи
сълзите са пресъхнали.
Безплодни раждат се
от нямото присъствие.
Засядат със всяка глътка -
неизречени... стъписани.
Опиянени чакат
нечие завръщане.
Във димни облачета
сменят се пейзажи.
Разцъфнали надежди
с увехнали мечти.
Прокудени,
останали са несънувани
в отчуждени след обичане,
разминали се - две съдби.
Във бара призракът е сам
и с празна чашата от ”Мартини”.
Свещта догаря,
оставила е восъчни следи.
А пламък – немощен,
във мрака се разтваря.
Като непогребан спомен
ще ми гори душата
и дълго в мене ще догаря.
© Таня Кирилова All rights reserved.
