Профилакториум
ПРОФИЛАКТОРИУМ
Във зимна вечер на уиски и хайвер,
загледан през прозореца на лъскавата хижа,
погалвах с поглед джипа чер...
Със тези нещица по-лесно май се диша.
Почивка позаслужена и сам в гората. Присмивах се на времето и на съдбата.
Лениво чезнеше денят пред мен,
навън фучеше и свистеше.
Пък аз на топло, готин, лъскав и бохем,
такъв, какъвто можеше и времето да спреше.
Сега какво пък?
Някой май почука някак плахо като мисъл на жена.
Кой ли пък сега ще ми досажда,
май надушил е и тлъстата софра.
Погледнах - старец някакъв с торбичка.
Дрипите му позакриват бялата коса.
Стои уплашен и безличен, потропващ със премръзнали крака.
С досада лека му отворих.
Поканих го, загледан в мръсните ръце.
Протегнаха се те за поздрав, не ги поех, разбира се -
кой кой е първо нека да се разбере.
Разбутах огъня, побутнах чаша,
подхвърлих му и мръвка леко отегчен.
Зачаках блудкавата сага, как дълго бил вървял и бил е уморен.
Под бялата коса, набръчкано чело,
очите топли, а изпод дрипи, понапукани ръце.
Под него кал, килимът мокър,
потъркваше го плахо с мръсните нозе.
Не каза нищо, аз пък заговорих.
Упреквах бизнеса, живота, бившата жена.
Бодях хайвера, пръсках лукс като приодворен,
показвах мъдростта си със препълнена уста.
Загриза късче хляб от дрипавата си торбичка,
отпи вода притихнал и смутен.
Не се научил е на лукс, а с него не се свиква,
кой както си го прави - едни с късмет, а други бодени с остен.
Говорих дълго, пресуших бутилка.
Усмивах всичко земно, слагайки му среден пръст.
Насреща ми под бялата коса чернилка,
ах, колко ми е писнало това.
Сънливо сложих на речта си кръст.
- Къде ще лягаш, старче? Тук, до портата ти слагам, хем да пазиш и дома.
На сутринта бутни ме, после се омитай,
а аз поемам с джипа към града.
Сънувах дълго и спокойно, налудничаво беше, галеше ме някаква ръка
гореща, топла, май от детството тих спомен,
забравил бях, че имам майка и баща...
Отдавна някъде старееха нестретно, не съм ги чувал, няма време,
всеки сам поел е жизнения трън.
Ах, тез ръце пък как ме топлят!
Красив, необещаващ нищо сън...
Събудиха ме птиците и мирисът на огъня угаснал.
Надигнах поналятата отпусната снага.
Погледнах към вратата скупчения куп със дрипи
и някак странно още побелялата коса.
Прикленах, позагледах се, очите празни, загледани във нещото, наречено небе.
А там се рееше огромна птица...
Подхванах и втвърдените ръце.
Разтворих шепата му.
Някаква хартийка, посмачкана без профил, без анфас.
Това е някаква си черно-бяла снимка...
Боже! Та това съм аз
усмихнат, мъничък, в баща си сгушен,
две вплетени ръце, зад весело пано.
Единият наивен и послушен, а другият пък горд –
баща и син в едно!
Седях притихнал, а във гърлото ми буца,
ръцете му студени сякаш продължаваха съня
там, дето нейде се изгуби в бащина прегръдка
проядената ми душа...
Във зимна вечер на уиски и хайвер,
загледан през прозореца на лъскавата хижа,
погалвах с поглед джипа чер...
Със тези нещица по-лесно май се диша.
Почивка позаслужена и сам в гората. Присмивах се на времето и на съдбата.
Лениво чезнеше денят пред мен,
навън фучеше и свистеше.
Пък аз на топло, готин, лъскав и бохем,
такъв, какъвто можеше и времето да спреше.
Сега какво пък?
Някой май почука някак плахо като мисъл на жена.
Кой ли пък сега ще ми досажда,
май надушил е и тлъстата софра.
Погледнах - старец някакъв с торбичка.
Дрипите му позакриват бялата коса.
Стои уплашен и безличен, потропващ със премръзнали крака.
С досада лека му отворих.
Поканих го, загледан в мръсните ръце.
Протегнаха се те за поздрав, не ги поех, разбира се -
кой кой е първо нека да се разбере.
Разбутах огъня, побутнах чаша,
подхвърлих му и мръвка леко отегчен.
Зачаках блудкавата сага, как дълго бил вървял и бил е уморен.
Под бялата коса, набръчкано чело,
очите топли, а изпод дрипи, понапукани ръце.
Под него кал, килимът мокър,
потъркваше го плахо с мръсните нозе.
Не каза нищо, аз пък заговорих.
Упреквах бизнеса, живота, бившата жена.
Бодях хайвера, пръсках лукс като приодворен,
показвах мъдростта си със препълнена уста.
Загриза късче хляб от дрипавата си торбичка,
отпи вода притихнал и смутен.
Не се научил е на лукс, а с него не се свиква,
кой както си го прави - едни с късмет, а други бодени с остен.
Говорих дълго, пресуших бутилка.
Усмивах всичко земно, слагайки му среден пръст.
Насреща ми под бялата коса чернилка,
ах, колко ми е писнало това.
Сънливо сложих на речта си кръст.
- Къде ще лягаш, старче? Тук, до портата ти слагам, хем да пазиш и дома.
На сутринта бутни ме, после се омитай,
а аз поемам с джипа към града.
Сънувах дълго и спокойно, налудничаво беше, галеше ме някаква ръка
гореща, топла, май от детството тих спомен,
забравил бях, че имам майка и баща...
Отдавна някъде старееха нестретно, не съм ги чувал, няма време,
всеки сам поел е жизнения трън.
Ах, тез ръце пък как ме топлят!
Красив, необещаващ нищо сън...
Събудиха ме птиците и мирисът на огъня угаснал.
Надигнах поналятата отпусната снага.
Погледнах към вратата скупчения куп със дрипи
и някак странно още побелялата коса.
Прикленах, позагледах се, очите празни, загледани във нещото, наречено небе.
А там се рееше огромна птица...
Подхванах и втвърдените ръце.
Разтворих шепата му.
Някаква хартийка, посмачкана без профил, без анфас.
Това е някаква си черно-бяла снимка...
Боже! Та това съм аз
усмихнат, мъничък, в баща си сгушен,
две вплетени ръце, зад весело пано.
Единият наивен и послушен, а другият пък горд –
баща и син в едно!
Седях притихнал, а във гърлото ми буца,
ръцете му студени сякаш продължаваха съня
там, дето нейде се изгуби в бащина прегръдка
проядената ми душа...
© Румен Вълчев All rights reserved.
