Прокоба

Няколко години отминаха бързо

изпълнени с обич, желание, страст.

Връзки, приятелства, доверие

се градяха и рушаха край нас.

Сменихме многократно мястото,

приятелите и мечтите,

падахме ранени хиляди пъти

и пак политахме към звездите.

Прекрачвахме граници и правила,

освобождавахме се от оковите,

после пак сами се оковавахме

и гълтахме ли, гълтахме отровите.

Светът ни се издигаше и рухваше

понякога във рамките на часове.

Сълзи от смях, от яд, от болка

отмиваха прикрити грехове.

Избърсвахме ги и си мислехме,

че сме спасени и че няма да боли

и раните не ни убиваха веднага -

убиваха ни щом останехме сами.

Лъгахме и бяхме лъгани,

бяхме и кралици, и крале,

но бяхме и най-долни просяци –

ангели  с откъснати криле.

Наранявахме и бяхме наранени

взимахме по много, а нямахме нищо.

Хулени от хората и възхвалявани

се дебнехме, нападахме се хищно.

Здрави и болни, пияни и трезви,

далечни, тъжни, рядко щастливи.

Нощем и денем – черни и бели,

но живи, живи, ЖИВИ!

Пиехме, трошахме и целувахме,

лъгахме се, че сме верни и добри,

обичахме се, харчихме, празнувахме,

а се чувствахме убийствено сами.

Бяхме ли, не бяхме ли, живяхме ли -

къде изчезна хоризонтът светъл?

Горяхме някога неспирно и ярко –

кога се превърнахме в пепел….?