Ето, че ме треска тресна –

трети ден лежа и мрънкам.

Пролетта, така чудесна,

кани ме: „Ела навънка!

Ставай, стига се търкаля

потен в топлата си стая.”

Филм, до втръсване банален,

същите лица играят...

А в прозореца подухва

вятър и в стъклата дрънка;

на глухарчетата с пуха

кичи листналата трънка.

Понадигам се на криво –

аз на чудеса не вярвам.

Нека малко само живна

и душевната ми травма

с болестта ще си отиде.

Тя навън ще ме посрещне,

слънцето лъчи заприда

и в очите ми ще блеснат

шпаги в пролетна корида!