Пронизващи лъчи
Изплашен бях от мрака във небето.
Съмнявах се във слънцето за миг...
Изгря отново, пълно със надежда.
Лъчите му пронизваха ме с вик.
А искаше и казваше ми нещо,
за бъдещото истинско небе.
Не слушах вика му, пронизващ ми сърцето,
не виждах плачът му във звездното море.
Сега, когато мракът зачестява,
наострям всички мои сетива.
Но вече късно е и ще призная:
не ще усетя нова светлина.
© Михаил Михайлов All rights reserved.
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
