... пропадане
... пропадане
Висините горят като слънце крилата,
залепени от восък, с духа на Икар,
и пропадаме - капе размекнато злато,
а се вие светът, сякаш ням кръгозор...
И убиват ни земните сили, когато
се докоснем до слънцето с леки крила,
за да помним, че всъщност сме смъртни с телата,
а безмъртна е нашата нежна душа…
Недопита оставяме чашата с вино,
недокосната сладката земна храна,
за да помним, че тленното необозримо
тежък кръст е за своите земни чеда.
Като стон, като капка се стича в морето
вик безмълвен, удавен в солени вълни,
а се вие светът като чайка в небето
и изпраща ни сякаш с горещи лъчи…
Само миг… само крачка от твърдия камък,
само думи безгласни и неми сълзи
се откъсват и плащат горчивия данък
като късче месо, като кръвни искри.
Ще се сурне битът ни със пясъчни дюни -
ден безмълвен накрая страха ни руши
и се молим за вятър, поне сред безкрая
да отложим смъртта си за малко, уви…
Но пропадаме - носи ни силният вятър,
за последно люлеят ни лунни лъчи
и мигът си с усмивка прегръщаме, сякаш
боговете пропадат със наште души…
© Нели Господинова All rights reserved.
