Прошка
911
0
2
Обесих сърцето си, Господи!
На тази обич, от която
очите кървят,
и крилете ù уморено въздишат
под всичките камъни, хвърлени
от ръката на случайно спрял непознат
Тя разбива се в себе си
И превръща се в шепа останки
От спомени
Няма право за повече
Понякога тихо заплаква
И крие очите си
И се смее на своята глупост
Тази обич, Господи,
Я е писал онзи, който
Измисля сбогувания.
Тя си тръгва
Излишна,
Гола
И пуста
Мимолетно се свива
В сезоните
Докато превърже раните
Със своята лудост
После става...
Вдига глава
И се обръща за кратко назад
За да остави своята прошка
Във ваза на масата
Да прости,
Да му прости, че не е била обичана.
© Ана All rights reserved.
