прощално
Бавно вените режа с бръснача.
В полумрака угасва сърцето.
Само дълга черта свети в здрача -
блести с блясък бял острието.
Без пощада плътта си раздирам.
Бликва, черно-червена, кръвта.
не изпитвам страх, че умирам,
а се смея с лице към смъртта.
Гласът на Господ чувам да вика.
За този грях дали ще прости?
Във пъкъла дали ще ме натика,
ще гледа ли трупът ми как гори
и се превръща в прах от този прах -
прахът бръснач, от който бягах на земята,
но да избягам цял живот не успях -
настигна ме накрая Сатаната.
И като буря сянката му бяла
със скорост бясна спусна се към мен,
с лъжовни думи, пръскащи поквара,
привика ме в света си изкривен
и каза ми: "Във теб ще се вселя.
Ще станеш част от моя господар.
Пусни ме в теб и ще те пощадя.
Животът ти не е ли ценен дар?"
Повярвах й и сляхме се в едно.
В кръвта ми сянка дяволска потече.
И дяволът ми каза на ухо:
"Не си човек, ти стана демон вече."
Обърнах се, очите му погледнах.
Изтръпнах, щом лицето му видя.
Сякаш едва във този миг прогледнах
и в него, себе си познах.
От мен самата изпитах погнуса,
извиках:"Боже, нека умра.
Да умра, без живота да вкуся -
че съм жива - било е лъжа!".
И заплюх Сатаната в лицето.
И разрязах с бръснача плътта.
И погледнах с надежда небето:
"Боже, нека спаси ме смъртта!"
© Нати All rights reserved.
