Протестът на копчето
Веднъж Маруся купи си прекрасна риза
от бял сатен с якичка – кадифе,
тя тясната пола нахлузи
и спусна се към близкото кафе.
В обречения час на първа среща,
ще дойде нейният любим,
на който 3 години писа
и снимки пращаше му с грим.
На ъгъла я чакаше пък Мишо
с букет божури във ръце,
но щом видя усмивката ѝ топла,
незнаен трепет го обзе.
И стана той на цвят като букета,
опули се със кучешки очи,
подуши я, излезе му късмета
и тръгнаха към близките върби.
А там на масичка кокетна –
меню с кафе и пепелник –
в умът му вихреха се мисли
и чувстваше се мъченик...
На своя пол и нейната осанка,
и тежката дебела сянка,
небрежно падаща от нейните гърди,
които някак му шептяха
и мамеха го да се подслони.
А ризата сатенена и нова
усещаше протеста на плътта...,
и шевовете тихичко пищяха
от напора на пищната жена.
Плененият ерген стоеше
и гледаше я във захлас,
ченето му пък си висеше,
за разлика от долния компас.
И в този миг така съдбовен
едно от копчетата изрева:
– Не мога повече, напускам! –
и стрелна се към мъжката уста.
Какво се случи? Мишо се усмихна,
за миг видя заветната мечта,
но после се закашля тежко
и въздухът му май му спря.
– Без дъх ще ме оставиш, мила!
– прошепна той със радост на лице.
И щом Маруся го притисна,
внезапно копчето поде
и скочи то навън от него –
голям късмет, прекрасен край...
А влюбеният я целуна
и после тя му сготви пай.
И хапнаха си сладко на софрата,
но този път с затворени уста,
а ризата пък беше на земята –
без копчета и в отпуска сега.
© Lyudmila Stoyanova All rights reserved.
Мерси Георги😁
