Протуберансите на злото
Насън ме стряскат с вълчия си вой
протуберансите на безчовечност,
разкъсали на слънчевия слой
защитата със лавата си течна.
Днес уморени ангели държат
света, но те са много изтощени.
Крилата им над нас с молба кръжат –
от тебе търсят помощ и от мене.
Къде остана, няма ни един
от хората по божия направа?
А Бог изпрати своя свиден син
греха ни да изкупи. Оттогава
хилядолетие, не – даже две,
в разпятие превърнал се е кръстът.
Но дяволът в душите ни снове
кросното си с лукавост вездесъща.
Ще дойде ли такова време пак
с човещина да мерим всяка диря?
Градяща! И възнасяща до знак,
че между нас се раждат и пастири.
© Мария Панайотова All rights reserved.
