Прозорец
Искам да съм дъжд, за да измия
прашния прозорец на душата.
Заблести ли, в него ще открия
пеперуден смях и луднал вятър,
върбовото клонче на мечтите,
цъфнало в задъхано зелено,
светлината на една обител,
от безчувствие неосквернена;
розовия дъх на смелостта си
пред камшика черен на живота,
люлката на детските въпроси
в щърбавия отговор: "Защото..."
И когато в чистия прозорец
спомена за себе си намеря,
ще забравя дубъла позорен
и пред Ада няма да треперя.
© Мария Панайотова All rights reserved.
