Пръст на съдбата
Има бърз (като триста пантери) ум...
Да е лоша ли? Явно е длъжна.
Някой казва, било климактериум.
Друг не вярва, че просто е тъжна.
Отговорна за всички преплетени
нишки вътък, молитви нечути,
няма право да хваща ръцете ни,
ала пак с пръст напред ни побутва.
Все я чакаме, в бяло облечена,
да доказва, че Бог ни обича.
Сляпо вярваме в нещо предречено.
Ала как само рай се предрича?
Толкоз често вина й намираме,
че сме криви, съвсем полудели.
Във финала безумно се взираме,
без един път на "Стоп" да сме спрели.
Щом усмихне се - виж върволиците!
Хем не носим на нейния хумор...
И в гърдите се бием - войници сме.
Но страхът ни расте като тумор.
Настояваме, масата сложила,
да подтичва след нас като хрътка.
Вместо с труд да й влезем под кожата,
сме готови на всякакви врътки.
Не е чудно, че (пръста размахала)
се подава накрая от храста.
И твърдим, че от раз се е смахнала.
И не чуваме нейното: "Баста!"
Всеки, щом му притрябва, с хъс гони я.
Е, уроците мята във коша.
Да, Съдбата обича ирония!
Да, жена е. Но чак да е лоша...
© Пепа Петрунова All rights reserved.
