Пулсират... зимите
Пулсира лятото по тротоарите -
сърце на синя птица под снега.
Трепери зимата във своето
окъсано от времето
легло.
Да, тя живее в стая и без парно,
нерядко закъснява
с наема.
Рисува,
жадно пие вино,
тя, зимата - художничка на
двайсет.
Мечтае сутрин пред кафето
за някаква усмихната
потайност,
в която ще я заведе
човекът,
Човекът, изтъкан от крайности.
А той е онзи тип от "Шипка",
ще го намериш всеки ден след пет.
Брадясал, сам
пред чаша водка,
на масата до бара,
точно вдясно.
Той пише нещо във тефтер,
той гледа хората в краката -
обувките им си приличат...
обути хора без лица.
И шалове, и шапки
зимни,
балтони, черни като сняг...
и черни копчета
изкочили
от някакъв шивашки свят.
Да, копчета в кутии най-различни,
шивачите ги имат в изобилие -
защото да се закопчаеш важно е
и важно е да бъдеш
закопчан...
"Обувки с връзки,
ЗАкопчани,
палта и копчета проклети,
а искам целият да се развържа -
навън да тръгна
РАЗкопчан!
Но вятърът веднага ще ме срита
и няма да ме пита дали искам
във пролет да обичам нея...
момичето, което идва в
девет.
Да, тя е млада, някъде на двайсет -
не мога да я заговоря.
Очите й са... като зимата,
не, не студени,
а красиви.
Потъваш в тях като във сняг -
сняг пухкав, мек
като желание...
А аз какво съм -
просяк на четирсет...
По дяволите да вървя, приятел!"
И пише странникът, и разговаря
със зимата,
със пролетта си,
пие.
Ще дойде ли момичето от зима?
Жив гроб,
жив свят...
несрещнатост...
© Ясен Крумов- Хенри All rights reserved.
