Пусни ме да летя...
875
0
2
Много трудно вървя през пространството-време.
Все се спъвам, и падам, и ставам.
Губя представа – къде съм.
Изоставам.
Изпреварват ме хора, коли, костенурки и охлюви,
с изранени нозе тичам по пътя – напред.
И протягам ръце, и крещя срещу вятъра,
и стихията грозна нежно зова:
„Намери ме, прегърни ме, издигни ме,
понеси ме над калната мръсна земя,
превърни ме в мушица
и далече от всички ме пусни да летя!”
© Надежда All rights reserved.
