Пясък в обувките

Живея в сянката
на изгубено дете.
На морския бряг,
с лопатка в ръка,
греба от дните
и ги пълня в кофичка.
Заривам спомени –
лошите остават най-отдолу.

Пясъкът скърца в обувките ми,
нося си го винаги.
Малко неудобно…
но се свиква.
Вървя, без да спирам.
Без да махам пясъка от обувките.

Какво ще стане, ако спра?
Ще забележи ли някой?
Ами ако се изгубя?
Или просто ще изчезна…
ще се стопя в сянката си.

Ама нали съм изгубена!
Може ли човек да стане по-изгубен?
Има ли степени на изгубване?
Или…
съм просто пясък
между пръстите на времето?