Пълнолуния
Тишина пак пробожда
очите му
и от тях покапват
кървави бездумия,
оцветяват мълчаливо
в черно-бяло дните му,
ушиват им премени
от самотни безумия.
И тези пълнолуния...
Той все я вика -
нея все я няма
и гарвани черни
свиват гнезда в душата му,
кълват от него с наслада
илюзии - вяра не остана.
А той още я вижда -
сама на последната гара
с коси, сплетени
с лунни лъчи,
устни, къпещи се в дим
на недопушена цигара
и онази тъмна болка
в нейните очи.
Още ги помни -
празни, със болката.
Кошмарите…
сами във страха...
Още би посипал звезди
във мечтите й,
би я завел в скривалището
си на брега.
И си мисли -
"Колко я искам до мене,
макар и белязана
с чужди желания!
По дяволите,
мина толкова време,
а все поливам с надежди
мъртви обещания!"
Но нея я няма...
През кожата
му се прецеждат отчаяния,
и в кръвта му потичат.
Пълнолуние е!
- пак ще вие сам
срещу луната.
И пак,
пак безумно
само нея ще обича.
© Истинска All rights reserved.
мммдам. Харесва ми фантазията ти, начина по който описваш нещата. Нетрадиционно и готино! ДА! 
