Път като път
На върха на света сме и нямаме дъх
от катерене до изнемога.
Но не стигаме никъде... Връх като връх,
малко трънче в окото на Бога.
С теб очаквахме истини, поглед надлъж
и нашир над мъглата бездомна.
А сме толкова същите. Мъж като мъж.
И жена като счупена стомна.
Няма приз за успелите, златен трофей...
Нито ключ за вратата към рая.
Май се лутаме в кръг, сякаш таен злодей
настървено ни гони към края.
Изкачихме се заедно. Пак е добре,
че посоките ни се събраха.
Но ни чака отвъд от неволи море
и една разнебитена стряха.
Все ще трябва да слезем, да тръгнем назад,
да се върнем и да си признаем —
няма нищо за губене, свят като свят.
И броени недели назаем.
Че остатъка всеки ще харчи по-сам,
по-изгубен в мъглата си бяла,
не е болка, умиране... Не е и срам.
Просто път като път. Към финала.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
