пътувам

през процепа бучи с еднаква спрямо скоростта ми

сила - вятърът

в обратната посока

и гони залепения за кожата ми слънчев восък

със едно отмятане /по малко/

на пластовете топлина

печатащи релефа на плътта ми във пространството

запаметяващо инициалите на пръстен

от хилядите пръстени по хилядите Твои пръсти

без ръце

във шумотевицата можеш да дочуеш смътното тиктакане

на секундарника на светлината

/ако влезеш във главата ми

замислена за ритъма на своето сърце/

стрели, куршуми и коли

свистят от отминаването ми

не ме уцелват

напред във времето е моята мишена

макар и ежедневно да я нося на челото си

така съм изчислена

червеното ѝ да засвети в точния момент

/или да пламне/

и да се пръсне

да се претопи печатът ми със всяка точка от Вселената

/прочетена от край - до край/

тогава

не сега

минавам между капките

но имам времето да се огледам

да се насладя

защото някой друг е отговорен 

за живота ми в момента

/такова чувство не познавах до сега

подлагах на съмнение във неуспех да ме опазиш по-добре

освен ако не съм самата себе си

особено когато в мен ми липсваше доверие/

спокойна съм 

/със теб се почва/

макар че после ще съм още по-покойна

вероятно

няма как да знам

но предполагам е безпочвено 

единственият разсад, който мога да си присадя

изобщо

е спокойствие

разсъдъкът ми до последно ме предпазваше

от лудостта

и продължава да го прави

стига да му позволя

кръвта ми не е много 

но си е самодостатъчна

да пренесе един живот

от предната врата до прага

без да изтече 

въпросът е да разреша на циркулацията

да достигне двете ми полукълба

тогава лесно може да се сети

защо червеното е символа на любовта

и да пристигна

... това ми шепнеше кръвта ми