Пътища на времето
Приказка за крадена мома
стой до мен и аз ще ти разкажа,
за вълка и шапчица една,
за морето, с мидички по плажа.
За снежанка бяла, във съня
на иглата пръстчето убола.
Дядовата вписана съдба
на дъба по кръговете в ствола.
Времето ми сещам как тече
към една посока на градчето.
Облакът с пробитото каче
пак сълзи, оплаква в мен момчето.
Днес я виждам внучката добре:
слуша, а сърцето й примира,
като птичка, пуснала криле
волно полетяла към всемира.
И разбирам порива красив,
лудия стремеж на самодива -
в хребета, на скалния масив,
моя път със нейния се слива.
© Иван Христов All rights reserved.
