Вървят по пътища за никъде
унили до прозрачност мисли,
в редици с непонятни ликове
строяват, блъскат се и се притискат.
Разпадат се на тъжни звукове
в мелодията тъжна, реквиемна
и блъскат като с тежки чукове
вратата на последната приемна...
Където чакат ги настръхналите маски
на спомена непрежалим, но важен,
и съди ги без жал и ласки
съдът охранен, арбитражен.