Пътник
Като скътани стари портфейли, във пазвата свити,
ни надигат съня, рано сутрин, шепа скрити вини
и с гласа си, отвътре звънтящ, непрестанно ни питат:
„Кой какво проумя и мечтата защо прокърви?”
Уж обичаме думите, дето ги люпим с усмивка,
а от техния ручей под камъка - тлач се таи
и цветята изсъхнали, с дъх на презряла лютивка,
ронят есенен хлад от листата, и мъхно вали...
От кълвачови ритми по здрач еховеят се врътна,
а от жегата бие в гръдта тежък дим - мараня,
щом премине тъдява, скрит в душата си пътник,
ще помисли, че птиците нямат вече крила...
Ще поседне до стария дъб, дето с клони въздиша
по Луната свенлива, всяка нощ в защурелия мрак,
и за нея ветровници-стихове с жълъди пише,
ала тя му отвръща със бледo безмълвие пак...
Ше загледа и нарциса слънчев, открил в езерата
красотата си в тежката участ - така да блестиш,
че когато погледне те някой, залюбил зората ти,
да огрееш душата му с дума, и да го осветлиш...
http://vbox7.com/play:5c622eb3
© Михаил Цветански All rights reserved.
Понякога е нужна само добра дума, да!
