Като скътани стари портфейли, във пазвата свити,
ни надигат съня, рано сутрин, шепа скрити вини
и с гласа си, отвътре звънтящ, непрестанно ни питат:
„Кой какво проумя и мечтата защо прокърви?”
Уж обичаме думите, дето ги люпим с усмивка,
а от техния ручей под камъка - тлач се таи
и цветята изсъхнали, с дъх на презряла лютивка,
ронят есенен хлад от листата, и мъхно вали...
От кълвачови ритми по здрач еховеят се врътна,
а от жегата бие в гръдта тежък дим - мараня,
щом премине тъдява, скрит в душата си пътник,
ще помисли, че птиците нямат вече крила... ...