Пътят
Струните на старата цигулка
за последен път запяха,
както струните на моята душа
скъсаха се, изтъняха.
Отминава бавно влакът
на един несбъднат сън.
Във съвеста остава само мракът
и последният му триумфален гръм.
Пътувам за незнайна и далечна гара
родена във фантазиите ми,
но пак единственно дим на поредната цигара
ме обгръща и фантазията храни.
Дълго следвах твоя коловоз,
през големи, шумни градове минавах
и все повече и повече забравях,
че не мой е твоят коловоз.
Искам своя път да следвам,
дори и често да пресичам
през трънести поляни,
нали и те понякога от слънце са огряни.
Искам уличката стръмна, тясна,
понякога неосветена и малко страшна.
Щом моя е, по нея нека крача,
дори и често в тъмното сама да плача.
Но във себе си ще зная,
че това е моят път и аз съм го избрала.
за последен път запяха,
както струните на моята душа
скъсаха се, изтъняха.
Отминава бавно влакът
на един несбъднат сън.
Във съвеста остава само мракът
и последният му триумфален гръм.
Пътувам за незнайна и далечна гара
родена във фантазиите ми,
но пак единственно дим на поредната цигара
ме обгръща и фантазията храни.
Дълго следвах твоя коловоз,
през големи, шумни градове минавах
и все повече и повече забравях,
че не мой е твоят коловоз.
Искам своя път да следвам,
дори и често да пресичам
през трънести поляни,
нали и те понякога от слънце са огряни.
Искам уличката стръмна, тясна,
понякога неосветена и малко страшна.
Щом моя е, по нея нека крача,
дори и често в тъмното сама да плача.
Но във себе си ще зная,
че това е моят път и аз съм го избрала.
© Теодора Дамянова All rights reserved.
