Пътят
Мъжът вървеше по пътя,
път, ужасно стръмен, кален и жесток...
Бе забравил що е то надежда, радост и усмивка;
бе забравил всички, себе си дори.
Вървеше цял живот по този път.
Път, ужасно стръмен, кален и жесток.
Един ден от някъде се прокрадната светъл лъч.
Бавно светлината погълна тъжната мъгла.
Топло, ярко сияние, невиждано досега.
- Какво си ти – попита мъжът.
- Аз съм твоята мечта – отвърна лъчът.
- Не вярвам, мечтите са само за деца.
Ти си лъжа.
Лъчът засия още по-силно.
Топлината му стана още по-приятна.
На небето се показа синева.
Нямаше я вече сивата тъжна мъгла.
Калта по пътя роди цветя.
Мъжът онемя.
Стоеше сам, виждайки живи собствените си мечти.
Погледна към лъча светлина и отрони безмълвни сълзи.
Сърцето му го караше да плаче.
- О, колко е красиво – каза той.
Сънувам, че съм жив.
© Ерджан Бекир All rights reserved.
