Накъде отиваме, само ако знаех,
пътят преплита се пред нас до безкрайността,
а над нас завръщат се птиците,
от мига съдбовен, белязан с вина.
Но тихи са, като ангелите,
разперват отвисоко своите крила,
сякаш късмет пожелават ни,
и орис с надежда пробягва в нощта.
Откъде идваме, само ние си знаем,
мълчим, с погледа казващ всичко сега,
има още много неща да си кажем,
но времето свършва, нас ли избираме или това?
Ръка за ръка, двама сред небето,
поглеждаме към приказния път,
а долу, далеч под нозе ни,
далеч под облаците слоеве с дъжд,
кола на сред пътя размазана,
стои вкочанена във зимния кът,
и двамата, и вътре, и горе сме,
едновременно на раздвоения път.
© Стилиян Енчев All rights reserved.