Далеч не е часът, в който

на вратата ще почука Тя,

тази, с черната качулка

и голямата Коса.

Ще ме погледне с безжизнени очи,

ще ме посочи с пръст си костелив

и ще рече: - За теб дойдох.

Тръгвай да вървим!

Ще я помоля аз за две,

не, по-добре за пет минути още.

Тогаз назад ще се обърна

за последно аз да видя

пътеката по която минал бях,

пътят, до тук ме довел.

В началото бе моето детство.

Прекрасно, щуро беше то.

Пътят ми - прав и гладък.

А аз - безгрижен и щастлив.

Изпълнен бях с илюзии,

с надежди и хиляди мечти!

В справедливостта, доброто,

и правдата вярвах аз.

И не обичан само,

а любимецът на всички бях.

По поляни тичах, и горички,

по джанки и черници се катерих.

На чилик и топчета играех.

След обръчи потънал в прах търчах.

Пътят ми огласен бе с песни

и безгрижен, весел детски смях.

Свободата имах да съм аз!

Вяра и Надежда крила ми бяха.

И летях, високо аз летях!

После времето дари ме

с сърдечен първи трепет.

Е, втори, и трети после имах.

И пътят прав продължи да бъде,

но вече не тъй гладък.     

Животът ту горчив, ту сладък

или щастлив  продължи да бъде,

и с незгодите дори.

Сватба, скоро след това дете.

Обичан бях във къщи.

В работата – влюбен.

От колегите си тачен.

С мечти напред се движех.

Вяра, Надежда и Любов крила ми бяха.

И летях, смело напред летях!

Но в тежък, мрачен час,

реших родината си да напусна.

И късметът ми реши тогаз

от мен завинаги да отлети!

И ето ме сега, с талигата на живота,

как драпам по стръмен, планински път.

Кон отпред не беше впрегнат.

Дори магаре. Нито вол.

Хомота дърпах Аз!

Пътят по който сега вървях,

друг той вече беше.

Крив, кален и трънлив.

запуснат, труден, каменист.

С мъгла  и мрак покрит изцяло.

По него усмивка бях изгубил,

радост и всякакъв ищах.

По стръмното ден след ден вървях.

Мечтите ми, раздрани дрипи стари,

висяха по трънаци и върби.

От Любовта спомен не бе остала.

Вярата съвсем се беше скрила.

А Надеждата в сърцето бе стаила

последни няколко искри.

Но тях пък кой, да ги разпали?!

За това самият веч нямах сили.

Приятелите? Где се бяха изпокрили?

За да помогнат в тежък час?

Огледах се, останал бях сам аз.

Нямаше рамо на което

глава си да положа!

Нямаше с кого да споделя

радост, проблем или тъга!

Та кой искаше да е приятел

със губещ, неудачник, някакъв мечтател?

Дали достоен за тях бях аз?

Но простил съм им вече,

омразата е смъртен грях!

Сега, стоя на своя път в края,

на колене, потънали във кръв.

Със разранени до сърцето длани.

Изгубен в молитви глас.

С пресъхнали от плач очи,

изход напред не виждах.

Обиждан и забравен,

ревнуван, хулен, унизен,

уморен, и съвсем обезсърчен,

останал бях съвсем без сили!

Напуснат от Съдба.

Загърбен от Надежда.

Лишен от всякаква Любов,

Вяра и веч останал без мечти,

избор пред себе си не виждах.

Отдавна без крила останал бях.

И сега пълзях. Едвам пълзях.

И в този час реших:

- Без тях не мога да се боря!

До тук бях аз! Ще се предам!

...И на мига ще дойде Тя,

онази със голямата Коса.

Ще ме погледне със очи, бездънно празни,

ще ме подхване с ръка си костелива:

- За теб дошла съм. Да вървим!

- Къде? – Съвсем не ща да питам.

Та вече ми е все едно!

Само ще промълвя тихо:

- Благодаря!