Пъзел
парчетата не спирам да редя,
едно до друго, може би последно,
към свойто съвършенство се стремя.
А частите, застанали пред мене,
ме гледат безразлично. И мълчат.
Обречени навярно на забрава,
разтурвам ги с замах за сетен път.
И някога, навярно, ще успея,
в хармония почти да ги сглобя,
и някога ще бъдат съвършени,
да, някога, но просто не сега.
Сега съм дъжд, изплакан от небето,
и птица съм, загубила крила,
стрела съм, непосилна за сърцето,
и облак, непропущащ светлина.
И кръв, и рана, счупена усмивка,
(порязах се на нейните стъкла)...
И пръснах се на този сложен пъзел,
и себе си... и себе си редя.
© Эоя Михова All rights reserved.
