Р О З А

Пропадам и сега разбирам,
тъй страшно и опасно как
отвън навътре как се взирам,
сърцето си погубвам как.
Пропуснах нещо важно,
а, може би, не го разбрах.
Във лутаници, в скептицизъм
подминах го. О! Как можах!
Нима в живота има знак,
когото сам да разпознаеш?
Но трудно ли е? Как?
Човека как да го познаеш?

              * * *

През всичките години бях сама,
сред цветен венец от приятели.
Но тогава идваше страха,
за да подчертае самотата.
Търсех, исках с някого да бъда
и от него аз изисквах идеалност.
Търсех идеала от съня несбъднат,
а попадах във реалност.
И подценявах този с мен,
не откривах нищо в него,
защото беше примирен,
достатъчно му бе, че съм със него.
Изслушвах и опитвах се да разбера.
Не можех, а дори не исках,
защото мен самата никой не разбра,
а можеше, а трябваше, а исках.
И никой не ми бе достатъчен,
никой не успя да ме отключи,
защото колкото да даваше,
аз исках още да получа.

             * * *

Казват, че сляпа била любовта,
тогава аз не искам да обичам,
от мъртвите ще я възкреся
и със кръв ще промия очите й.
Мойта обич ще трябва да вижда,
а духът ми не ще се сломи,
докато човекът, когото обичам
и на свойта любов не сложи очи.
Други казват, че щом не обожаваш
недостатъците на любимия,
тогава да не казваш,
че си влюбен, никога.
Но да приемеш недостатък -
компромис ще направиш, значи.
И твоята любов от тук-нататък
не е любов, компромис е, обаче.
За мен пороците му ще са ми предимства,
ще бъде лош в представите на другите,
доброто му ще виждам аз единствено
и само аз ще чувам думите му.
Когато във очите му се вгледам,
ще виждам себе си във него.
Когато той погледне мен,
душата му ще бъде отразена.
Тогава вече няма да сме заедно,
тогава вече ще е част от мен,
а аз от него, едно цяло,
един живот, от двама изграден.

            * * *

В предишния живот и аз обичах,
а той в замяна даде ми душата си.
Тя бе всичко, друго аз не исках,
дарих му себе си и свободата.
Въэвишен, там на своя трон,
той гледаше с любящите очи,
а светлият му ореол
като на ангел бе. Почти.
Но моят ангел дявол беше станал
и ловко хвана ме във плен,
и паднах в трапа, в ада се оказах,
а нямаше излизане от там.
Подлагана на мъки бях, на изпитания,
не девет - деветстотин ада аз видях.
Дявола ме изкуши и взе съзнанието ми,
и го изпепели, остана само прах.
Прахта изсипа във нозете си
и загради с неразбиваеми стени,
понякога я взимаше в ръцете си,
за да я хвърли пак в страни.
Но на съэнанието омръзна му затвора,
от дълго време беше в тъмнина,
започна битка и се бореше,
и срути тежката стена.
Тогава моят дух и болката
се заклеймиха неразривно в мен.
Аз мразя ада, но обичам розата,
която ще разцъфне някой ден.
И вече аз не вярвам в никой,
тъй както никой не повярва в мен,
остана ми една надежда тиха,
да се таи за утрешния ден.
Че него някъде го има
и, че сърцето му за мен тупти.
Когато те намеря, моля те, вземи ме,
със себе си ме отведи.
Вземи ме с туй, що притежавам,
вземи ме с болката и нея разбери.
Очите ми съдбата ти ще отразяват,
проблясваща зад парещи сълзи.
Защото аз те виждам на дланта си,
по линията на живота ми вървиш,
ще дойде ден, ще дойде ден прекрасен,
когато със усмивка ще ме поздравиш.
Но, ако аз престана да те търся,
ще чакам ти да ме откриеш.
От тебе аз не искам пръстен,
а ниша в мрака да пробиеш.
Тогава заедно ще видим розата,
раэцъфнала, обляна в светлина
и ще почувстваме до мозъка на костите,
как тръните заплащат свобода.

              * * *

Някой ден, след много време,
прегърнати ще се раэхождаме
и ще приседнем уморени,
да погледаме разцъфналите рози.

P.S.Който не е изпитал истинска любов и продължава
да я отрича ,е заслужил моето съжаление.Търсете я,тя
ви очаква някъде и е само ваша.