Раждане
Безпътието ражда тишина,
а ехото и с миналото спори.
Закотвен съм в безпочвена мъгла.
Единствено със себе си говоря.
Без зрители е сцената ми тук,
а сенките са моите партньори.
В ръцете вместо с меч, съм само с чук.
С живота като с мелница се боря.
Почиствам заблудените сълзи.
Усмивката разгонва страховете.
От захарта кафето ми горчи,
но сладостта усещам в стиховете.
Не ме е грижа колко съм добър.
Душата ми не е на състезание.
За дъжд не нося никога чадър,
защото мъкна своето проклятие.
Онзи в огледалото мълчи.
Безпътието ражда тишина.
Ето, че и в мене се роди...
Разплака се по детски мисълта.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
