Раждат се пламъци
Ще чакам неспокойно изгрева за теб,
чрез полъха на южния вятър
ще посрещам сама залези всеки път
и ще бъда несигурна в техния блясък.
Ще се питам винаги с един вечен въпрос
дали все още някъде съществуваш
и ще те търся с мисъл някъде надалеч,
без да знам, че времето раздуваш.
Ще пазя миговете ни, останали подредени с хъс
от първия до последния ден на красивото ни обичане
и ще запечатвам обещанията до следващия път,
когато няма да има с какво да се привличаме.
И винаги ще копнея за нежната ти реч
и за обичта ни, родила се в една дефиниция,
ще започвам да кроя и проправям път напред,
докато почувствам сигурното от далечните открития,
а може би така е по-добре и пò на завет,
за останалите, осъзнали се различия,
и какво сме загубили после пак ще покажат
ласките ни при неволните завихряния,
а може би няма да търпят дори
и говорните ни събуждащи наличия
и започнали се с любов от ранни зори
не ще угасват, дори и от благоприличие,
защото тук вътре все още се раждат пламъци
и се разхождат по долината ни без измисляния
и там в центъра все още са твоите викове,
които не мога да забравя...
© Светлана Тодорова All rights reserved.
