Равнодушие

Безименна и няма, сляпа, може би...
Безплътна и захвърлена в небитието -
сърцето, от вълните блъскано, в скалите се разби,
сега е като каша във ръцете - Ето...

Какво ли виждаш? Болка, суета?
Умрели блянове, копнежи и простори.
Какво си мислиш пред затворена врата
на някога цъфтели китно двори...

Лимон изстискан или просто мокър фас
са кисело-горчивите ми думи,
дори не съм на тръни, а в последен час,
през който пиша изповед във рими.

Дали надолу може да се полети?
Не! Казва се падение, снижение... Като да просиш...
Нагоре ли? Къде ти без мечти -
ще литнеш, щом сърце не носиш...

Кристали, счупени под босите нозе -
дори не ме боли, щом ги настъпя.
Но има ли значение, чувствеността ми взе...
Отдавна спрях в сълзите да се къпя.

Дори и спомените са забит пирон -
дали се случваш някъде, дали ме има?
Висят въпроси със ръждясал стон,
но на кой му пука, че в душата ми е зима...