Разбира ме, не ме разбира...
Върти се в колело от маргарити,
часовникът пристяга в клуп душата,
лети животът, криво-ляво с триста,
а прав и десен още може… ша́ва!
Да, само тишината ме разбира,
нахално вятърът й чупи струните,
старателно след него ги събира
и идва после пак да ме целуне.
Разбира ме, не ме разбира… к‘во пък!
Избайцвам нова шапка-невиди́мка
и зимата, зазъзне ли потропвайки –
Майорка, лед, лимонче и маслинка!
… Мавриций, викаш... не е зле, полека,
да се не сецне старата болежка,
след хиляди души́ през триста века
живяла тайно в лявата ми плешка.
От хубавото казват – как да бягаш,
а всички сутрин бягат като луди.
Обувките накриво ли ги стягат,
часовникът лукаво им се чуди…
Ще взема да го фрасна с нещо утре!
Дано му дойде време за разтуха…
- Маврицийййй… !
– Викай, глух е!... Чу те, чу те!...
и ще те чака яко да се сдухаш.
Отдавна ме върти на малко пръстче
животът, като пет годишно хла́пе.
Изплетох шапка и за него, пъстра,
че всяка зима щъркелът го ха́пе. 😊
© Красимира Чакърова All rights reserved.
