И пак, разбира се, кънти в главата ми желание -
да те прегърна, да обгърна раменете ти със плам.
И восъчно топейки се, изтичайки в омайности -
да слея твоята със мойта длан.

И как копнея за случайността, за срещата.
И как без теб живея, Господи, не знам.
И как изтръгват се криле от плещите?
О, Господи... о, Господи, не знам.

И пак, разбира се, усмихва се надеждичка -
от най-омразния, от оня ъгъл тъмен и презрян.
Със своята невинност простичка, тя грешната -
не иска много - скромен миг във нежност преживян.

Да се спася във твоя поглед, даже да съм плакала -
със плахост, с тишийна във тебе да се утеша.
Ах, колко много мигове съм чакала -
да претопя със моята и твойта скитала душа.

И пак, разбира се, кърви в това терзание, горещото
желание, желание да се отдам.
И да докосна всичко - що докосвала съм някога,
да ме докосне твоят шепот вече разпилян.

Не искам шепот, искам чувството в главата ми -
когато чувам те и даже да си ням.
Аз искам пак да вярвам с жар във вечното -
да казвам, че съм влюбена, без свян.

Желая толкоз много твойте нежности
и толкоз много искам мойте да ти дам.
Разбира се.
Разбира се, незнание в безбрежности
простира се.
Разбира се, но ти не го разбра.