Не може минало да бъдем "ТИ и АЗ",

в нас още има - магнитична сила,

какво ти казва вътрешният глас -

нашепва ли ти, колко съм ти мила...

Когато си сега далеч от мен,

усещам, че си тъжен и самотен,

със мислите останал откровен -

не би поискал - аз да бъда спомен...

И зная, че ме искаш още упоен,

парфюмът ми ухае в твойта спалня -

без обич не оставай нито ден,

недей превръща любовта в чакалня...

Без мен не можеш, няма ли ме, ще боля...

и дълго ще съм нужна и потребна,

от мене обич искай, ще ти я даря,

не ме желай като услуга дребна...

Не би могъл с ръка да махнеш,

че пътищата водят все при мен,

преглътнал гордост тихо стенеш:

"Бъди със мене до последен ден..."

А трябваше във мен да си уверен...

В живота свой ти всичко поверих.

И струва ли си рискът непремерен -

да ме оставиш, след като простих...

Оттук-нататък двама ще вървиме

най-истински и земни, споделени

от чувствата, които ще споиме -

не можем вече да сме разделени!