Очи, потънали в сладка тъга,
Души, нажежени от спомени.
Мигът тече като мудна река,
Две тела се сепват опомнени.

На земята е слязла смъртта,
Носеща свойта черна тъма,
Но нима това е тъга?
След края не идва ли начало?
От дъното изплува радостта,
От болката се раждат усмивки.

Затова нека пуснем наш`те души,
Нека си кажем, че вече е късно,
Да изпратим покойната без сълзи,
Да сме усмихнати дори и във смъртта,
Смъртта на любовта...