Разговор с Всевишния или още за вселенския хаос
И защо ми е, Господи, дадена даром жена -
не успях с нея даже брашно и прашинка да смеля.
Само чувствам как мислите гаснат една по една:
да си спретна гнездо, да натрупам имане и челяд.
И защо ли, когато й вдъхна безсмъртна душа,
не добави две щипки в калъпа и мъдрост, и сила,
за да може, когато от обич или пък от глупост греша,
дълго, дълго да тегне в очите й твоята милост.
Проумявам, Всевишни, навярно - с причина каква
от реброто ми бяло на седмия ден я направи:
да не бъдеш все сам, щом из рая вървят тържества,
да изпитваш дори и към свойте подобия - завист.
И когато все пак в допотопния градски транспорт
тя с гърдите си остри в тълпата безгрижна се вреже,
да й сторят место, музикант да прихване акорд
в нейна чест, че жена на поет талантлив е... понеже.
Но поетът и в мен си остава все същият мъж,
който думица даже не би произнесъл нахалост:
ако само след няколко спирки току изведнъж
слезне тя, ще настъпи вселенският хаос...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
