Косите сиви, посивели.
Устни сухи, онемели.
С лъжа заспала върху тях.
Лъжа посипана със прах.

Ти си там, а аз съм тук.
Старееш бавно пкрай друг
и дръзко хапеш старостта,
а мен захава ме смъртта.

Но аз съм твърд и жилав камък!
Във мен гори младежки пламък!
Гори по теб от сто години!
Но спри, аз моля те, прости ми!
Че бях млад и дързък, сляп!
Че хвърлих любовта ти в трап!
Че те измъчвах нечовешки!
Че го наричах - твои грешки!

А аз презирам се и мразя!
Как можах да те погазя!
Да погубя щастие красиво!
Да бъда нещо грозно, диво!

Но тръгна си, не издържа
и стана - чуждата жена!
А мъките не ги забрави!
Мъжът до теб, човек направи!

Аз се скитах по света.
Безкрайно плувах в нищета.
На други в раните нахлувах
и образът ти все сънувах.
Но не те открих и съжалявам!
Че бях животно проумявам!

Обичам те, ела, прости ми!
"Прощавам", моля те кажи ми
и няма да съм вече камък!
Ще легна в малкия си замък.
Орисницата черна ще повикам
и дъх през зъби ще изтикам.
Ще слепя очите помътнели.
Ще стигна в нейните предели.
Но ще знам, че съм простен!
А любовта ти, жива в мен!