Понякога ме плаши мисълта,
че ме накара лудо да се влюбя.
Показа ми, че мога да летя,
а днес дори в очите ти се губя...
Дали защото дълго бях сама
или защото аз така те исках,
ти стана моя чакана мечта
и в сънищата нежно се разлисти.
До болка прям, ме пожела така –
да ти повярвам и да бъда с тебе.
И в думите ти нямаше лъжа -
поиска ме и в делника ми влезе.
И въпреки, че беше по-различен,
а може би различната бях аз,
но ме накара лудо да обичам.
Нима в света не стават чудеса?
Дарих те с орисия да си извор,
от който пия жива светлина –
сега при теб светът ми се събира
и мисля, че това е любовта.
Онази, вярната, която срича
живота в страст и винаги възкръсва,
която, като тебе е различна
и също като теб ме прави дръзка.
© Йорданка Господинова All rights reserved.
Много ми хареса, много богато изповедно стихотворение на щастливо влюбена жена! Чудесно е!
Може би някои думички само леко бих променил - с цел по-голяма убедителност на казаното.
Например не "мисля", а "зная, че това е любовта".
Не "чакана мечта", а "сбъдната мечта".
Не "срича", а "тича". Сричат неуверените, съмняващите се, недовлюбените. Да бъде:
"Онази, вярната, която тича
в живота с страст и винаги възкръсва,
и като тебе - винаги различна,
и като мене - влюбена и дръзка!"
Обаче съвсем не казвам, че трябва нещо да се промени. Тези думички бих употребил аз, но нали най-хубавото ни е в това, че всички сме различни!