Реалност
Понякога нямам небе
и птиците тъжно умират.
Светът се е счупил на две
парчета. А може би хиляди.
Порой по сърцето вали.
Напукани устни прехапва
животът. И много боли.
Душата е свита. Проплаква.
Понякога, черен и сляп,
страхът има хиляди лапи.
И в блато – без мост и без бряг,
спасение търси. И хапе.
Понякога нямам луна,
а изгревът зверски раздира
от гърлото вик. След това,
денят във зародиш умира.
Тогава измислям красив
свят – пъстър, обичан, жадуван.
И скривам се в своя си стих,
макар през сълзѝ нарисуван.
© Деа All rights reserved.
