Река
РЕКА
Чезне бавно високият бряг в полуздрача
и се спуска неясно безбрежно усещане –
или Дунав надолу водите си влачи,
или крачат върби и тополи насреща му.
И не виждам, заспала привидно в краката ми,
върху двете си шепи понесла небето,
всъщност диша ли още,
тече ли реката,
или вече сме стигнали с нея морето.
Дунав светло минава, безбрежен и вечен,
през земи и държави, през хора и ери –
все тече и тече, и не се ли изтече
тази вечност,
наречена простичко “вчера”...
И какво е реката?
Едно старо корито,
постоянно и вечно, в земята вкопано,
или мекият котешки ход на водите
сред подмоли и пясъци, камък и пяна?
И какво е реката?
Присъствие вечно,
или вечна нетрайност е всъщност реката?
Моят Дунав изтече във време далечно,
а е тук, а се плиска – изчезващ – в краката ми.
Ах, как искам да съм като Дунав с водите му –
по човешки изтичащ, променлив, нетраен,
но с дълбоко, и старо, и вечно корито;
и в самото изтичане – вечен до края.
Ах, как искам да съм...
И не мога да бъда.
По човешки съм само вода и движение.
Влача своята тежка жестока присъда –
само сянка по здрач да остане от мене...
© Валентин Чернев All rights reserved.
