Реквием
Щом някой ден не дойде утринта
и всичко се превърне само в мисъл,
и срещнем ний единствено Смъртта,
повела ни към своята обител...
дали ще си простиме грехове
и вопли безутешно неизпяти;
ще бъдем ли във нови светове -
сами, макар и с малко по-богати?...
Дали ще се обичаме напук
на всички тъпи норми и закони,
докосвайки душите си без звук,
пречистени, по-святи от икони?...
Дали ще се откриваме във рай,
във ад ли ще гориме безутешно?...
Ще срещне ли животът своя край,
начало ли ще бъде по-успешно?
Дали ще бъдем истински тогаз
илИ ще сме измислици банални
родили се във своя смъртен час,
прегърнали секундата... фатална!
А може би за миг във вечността
самотни и безмълвни ще изчезнем!
(Човек нали се ражда в самота
и сам в смъртта си тихо ще залезе!)
Тогава ще обичам безпощадно,
с душата си, без тяло и сърце!
Тогава ще докосвам с мисъл хладна
в гримасата застинало лице...
Тогава ще те имам във забрава
преминала през много светове
и в ада да изгарям във жарава,
и в рая да съм, с ангелско лице!
Единствено тогава ще съм твоя,
без граници, без грешки, без лъжи...
Единствено тогава, Обич моя!...
Единствено тогава!... Не плачи!
..................................
И прах в прахта, и вопъл в тишината...
За мен смъртта не ще да бъде край!
И някъде далеч във светлината
до теб ще съм!... Дори да няма Рай!
© Дида Христозова All rights reserved.
