Изправен на балкона

на петия етаж,

той гледа небосклона

и мръсния паваж.

А облачета бели

събират се на куп,

задружно път поели

за някъде на юг.

И два врабеца сиви

се бият за троха,

и крясъците диви

му галеха слуха.

Приятно е да слуша

на птиците гласа.

Дошло му е до гуша

от неизвестността.

На хиляди въпроси

той отговор дължи –

за подлите доноси,

поредните лъжи…

Той няма вече вяра,

няма мир в съня си.

Стига изневери!

Стига земетръси!

Двете потни длани

закриват лицето.

Ясно – неразбран е,

къса се сърцето.

Хайде, Веско Тачев,

събери куража,

трябва да прекрачиш,

чака те паважа.

Поглед потъмнява,

врабецът си свирка,

много съжалява –

готвел стихосбирка.

Той добре разбира –

мигът е епичен.

Кой му се умира

в тоз живот циничен?

Няма що да чака,

прекрачва балкона.

Една жена изплака,

рухна небосклона.

От съседна къща

писна продавача.

Ехото отвръща:

Тачев, Тачев, Тачев…