Реквием за баща ми
Не ходеше баща ми на театър –
не знаеше къде се влиза там.
Изпращаше го него топъл вятър
и влизаше в галерията сам.
Не знаеше къде ни е и плажа,
защото все умираше за сън.
Бе станал, като прилеп – ще го кажа,
и лесно не излизаше навън.
Петнадесет години под земята
и плътно в трите смени ден и нощ.
От работата си не се отмята
да реже мрака под земята с нож.
Веднаж, след толкоз работа ми каза,
че е отсъствал само трите дни,
когато там, в нощта, не го премаза
и рудата от всичките страни.
И в цялата си дейност на забоя
миньор си беше той и във кръвта.
И не направи ни веднаж завоя,
и да не се пребори със пръстта.
Така след толкова до днес години,
откакто той сега лежи в пръстта,
си спомням за рубашките му сини
с медалите за труд и за честта.
© Никола Апостолов All rights reserved.
