Реквиема си засричах
Потърсих те сред пясъчните дюни,
а фарът-присмехулник ми намигна.
Онези, неизказаните думи,
звучаха още в мен като молитва.
Не те намерих, пясъка разпитвах –
тук всяка песъчинка беше памет.
Те помнеха целувките-реликви,
но хитро май се пробваха да мамят.
Вълните се опитваха да шепнат,
разказваха ми нещо непонятно.
Морето завъртя ме в своя шемет,
а после ме изхвърли арогантно.
И чайките помолих, те мълчаха,
оформиха нехайна ескадрила.
Попитах даже вятъра слънчасал,
избяга той в морето да се скрие.
Тогава и към лодките погледнах –
красив моряк целуваше момиче.
Целуна теб, Русалке...
Непотребен
останах.
Реквиема свой засричах.
© Илко Карайчев All rights reserved.
Досега ,кой знае защо,съм пропускала тази страничка,може би защото напоследък газя из прозата. Тази вечер обаче се начетох, благодаря!
